АКСИОМАТИКА НА СВОБОДАТА


Отстранени системи

Свободата задължава.
Тази толкова елементарна аксиома на диалектиката би трябвало да елиминира всякакви претенции на свободно избиращите към правото им на избор, защото правото на избор не е самата свобода, а само предпоставка за нея.
Най-просто е да се илюстрира тази мисъл с двама пианисти. Те са на подиума на концертната зала и пред всекиго от тях е пианото. Единият посяга към белите и черни клавиши и започва безразборно да ги блъска, изпълвайки всяко движение на пръстите си с огромна страст. Резултатът е какофония от звуци, която можеш да определиш като авторска (в смисъл на буквално неповторима), като страст на мига, но не и като изкуство. Защото свободата на изразяване на собствените страсти сама по себе си не е изкуство.
Другият пианист подхваща познатата или непозната за нас мелодия и с всяко движение на пръстите си (ако той е виртуоз) постепенно откъсва музиката от пианото, от ръцете си, от съществото си, за да ни я поднесе като уникално битие, живеещо свободно в себе си свой собствен живот, отвъд изпълнението и отвъд зрителското ни възприятие. Изпълнение, към което самият пианист страстно се е устремил в желанието си да го улови и да влезе в ритъма, който то му диктува, изпълнение, в което ние, зрителите, се потапяме съпричастени, изгубвайки себе си и възкръсвайки в един и същи миг чрез катарзиса на изкуството.
В такъв смисъл колкото и да е парадоксално – изкуство, което не задължава възприемателя, не е изкуство. То може да бъде всичко друго – дори неповторимо приятна игра на въображението, наслада на сетивата, но не и изкуство.
Уви, тази елементарна аксиоматика на изкуството е трудно смилаема в съвремието, което живее основно от благоденствието на насладата и насладата от благоденствието, забравяйки за сложната диалектика на ключовата за изкуството думичка „патос“ (страдание и възторг в един и същи миг).
Казвам всичко това, защото пред мен е усещането от докосването до Националните есенни изложби в Пловдив в техния опит да вградят в културния живот на Пловдив „Отстранени системи“.
Претенцията за вграждането на отстранението е достойна за оценка. „Художникът вече не се занимава просто с видимостите наоколо, с някакъв тип поетика – убеждава ни кураторът на изложбите доц. д-р Галина Лардева – той започва да се занимава по-скоро с изследване на собствените си реакции при дадени обстоятелства, в дадена среда“. Само по себе си това твърдение е исторически погрешно, защото заниманията на художника със собствените му реакции не е новост – поне от импресионизма насам, и теоретично неточно, защото всеки от авторите участва с творби, чията поетика е откровено разпознаваема далеч отвъд и преди „Отстранените системи“.
Но затова пък „патосът“ на защита на отстранението е достоен за внимание: „Със своя надслов „Отстранени системи” проектът на тазгодишните Национални есенни изложби събира не само участващите автори и техните произведения, но и един кръг от възможни подходи към съвременното изкуство – продължава доц. д-р Галина Лардева, – в който явленията рефлектират върху собствените си основания, наблюдават се, обясняват себе си. Това разполага произведенията не в тяхната затвореност – в една нарцистична самодостатъчност, а във възможностите им да заговарят, да включват в потенциалната си среда други произведения и интерпретационни нагласи и в същото време да бъдат отстранени спрямо тях…”.
Кръгът на възможните подходи към изкуството е необятен. Но в изкуството остават само онези, които осъзнават аксиоматиката на свободата.

Стефан Пеев

Начало

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s