КНИГА И ТЯЛО


Книга и тяло

Връзката между книга и тяло е установена (метафорично) отдавна.
Визуализирана изящно в екранизацията на „Записки под възглавката” от Питър Грийнауей, тази връзка разгръща мрежа от регистри и оттенъци на дълбокия еротизъм на четенето и семиотичността на плътта. Най-често можем да ги видим през оптиката на истории за самота, любов и смърт в литературата, което до голяма степен обяснява и интереса на киното към тях. „Английският пациент” на Майкъл Ондатджи, „Четецът” на Бернхард Шлинк или „Часовете” на Майкъл Кънингам са три популярни от множество възможни примери, към които се изкушавам да добавя по-малко известния „Елегантността на таралежа” на французойката Мюриъл Барбъри. Макар и по-редки, интересни са и ироничните интерпретации. (Бродски например, за да подчертае мащабите на У. Х. Одън като поет, казва за него, че той е единственият, който заслужава да седне върху речника на английския език. Даниел Пенак пък онагледява едно от неизменните права на читателя – „правото да чете къде да е” – с история за четене на Гогол в казармена тоалетна.). И още, и още…
Дори и без помощта на подобно жонгльорство обаче, всеки от нас знае, че книгата има лице и гръб, че понякога спи или будува с нас под възглавницата, че я носим като броня, докато се блъскаме с другите в автобуса. Че страниците ѝ помнят върхове на пръсти, слюнка, а понякога сълзи – наши и чужди. В някое от многобройните квадратчета на тази координатна система се блъскаме като в клетка или пък продължаваме да учим граматиката на любовта с една-единствена цел: да прочетем, разкажем и (до)пишем себе си. Ако имаме дарба за това. Понякога изглежда прекрасно, друг път – отчайващо и безутешно. Докато не ни споходи благодатта на някой внезапен дъжд, след който книгата се превръща в обикновена хартиена лодка, като онези, които помним от детството, и тогава ние я пускаме по водите с облекчение. А понякога се случва просто да погалим раменете на нечии думи, да полегнем уморени върху хълбоците им, да чуем тишината и след това да продължим сами нататък. Ако се случи, разбира се.
„Човек строи къщи, защото е жив, но пише книги, защото знае, че е смъртен. Той живее с други хора поради стадния си инстинкт, но чете, защото знае, че е сам.”, пише Пенак, а Тери Игълтън добавя: „Произведенията на изкуството не могат да ни спасят – те могат само да ни направят по-чувствителни за онова, което се нуждае от поправка.” А изграждането на тази чувствителност неизменно преминава през усилието да интерпретираме, което на свой ред изисква внимание и към думите, и към тялото на другия, разбирано не просто като плът, а като единство на сетивност, емоционалност и мисловност. Трудна, но незаобиколима работа, която никой не може да свърши вместо нас и след която разбираме, че неусетно сме изкачили няколко стъпала наведнъж.

Цветелина Драганова

Начало

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s