СВАТБАТА В КАНИНО


Исус превръща водата във вино

– Джамбазки, разкажи я пак тая история, мама му стара.
– И сто пъти да ти я разкажа – пак няма да повярваш, Варяк. Щото тя, тая история, иска да вярваш, без да му мислиш.
– Знам ги аз твоите небивалици, ама едно не можах да проумея – що го кремирахте шефа си накрая.
– Така ни беше речено – нищо да не остане от него. Ако може и прах и пепел да няма. Голям зор видяхме, докато разпръснем останките му. Повярвай ми насред сахарската пустиня ги разпиляхме, само и само до вода да не се докоснат.
Варяка се разсмя.
– Вашият шеф удави света във виното си, а вие накрая за благодарност останките му – какво – насред сахарската пустиня разпилявате.
Джамбазки помълча малко, чоплейки зъбите си с клечка, но неочаквано я изплю и подхвана разказа си.
– Та стоя си аз фейсконтрол на сватбата на шефа в Канино и изведнъж пред мен изплува старец – дългокос, белобрад, с дълга бяла роба. Вярно, че беше задължително условие гостите да са дегизирани, и вярно, че стотици пъти сме прехвърляли снимките им, за да ги разпознаем по всякакъв начин, ама тоя хем ми е познат, хем не мога да го намеря в компютъра.
– Може ли да Ви помоля да се легитимирате, господине, за да направя справка в списъка с гости.
– Паметта на компютъра е по-къса от твоята, момче. Не търси там, а си спомни – някак дружелюбно свойски ми заговори той.
Гледах да се държа почтително, щото не го знам какъв е, а той продължи:
– Беше на две години, когато майка ти тайно от родителите си те вкара в купелото на църквата да те кръщава. Тогава ме видя за първи и последен път, щото ти оттогава в църква не си стъпвал. Ама аз знам всичко за теб – дори и туй дето не си го спомняш вече или не го знаеш. Помня как на шестнайсет години се изложи с жената на Жоро Вулканизатора. Беше ти за първи път, а тя беше пищна и яка жена – прегърна те и ти мигом приключи, преди още да се усетиш дори. Знам, че не си забравил погледа ѝ, нито как те отблъсна от себе си. Дума не ти продума след това. Облече се мълчаливо и си тръгна, а ти лежеше в леглото и не смееше да помръднеш от срам. После те обхвана бяс и си каза, че няма да оставиш нито една девица над 16 години около себе си. И как вечер се хвалеше от коя колко е текло, коя колко е викала, как си им запушвал устата, защото ти било писнало да хленчат. И дори не знаеш, че имаш син, който сега е в четвърти клас, защото момичето скри от теб истината. Пое си срама сама.
– Варяк, вярвай ми – в тоя момент ми идеше да го цапна тоя старец така, че да замлъкне завинаги. Ама нещо отвътре ме сковаваше. Стоях пред него, без да мръдна и го слушах. А всичко, дето рече, беше истина.
– Ще ме пуснеш ли да вляза – попита ме старецът и се загледа в мен с очакване. – Нося голям подарък на младоженеца, на вашия шеф де – усмихна се той.
Гледам го тоя старец – нито носи подарък, нито от лимузина слезе. Ей така на, от земята изникна. Само дето държи в ръка пластмасово шише минерална вода.
– Отпий една глътка – прикани ме той и ми подаде шишето. Понечих да откажа, но не успях. Нещо ме дърпаше да опитам. А то какво – вода, като вода. Както си бях с шишето в ръка, погледнах учудено стареца. А той посегна и докосна шишето. И мигом водата се оцвети, стана жълтеникава.
– Отпий пак – прикани ме отново старецът и отново не успях да му откажа. Варяк повярвай ми, никога не бях близвал толкова божествено шардоне. Не можех да отлепя устни от шишето. На един дъх го пресуших – и се почувствах като в рая. Вярно, пил съм от най-отбраните вина на шефа, ама това, това шардоне ги превъзхождаше всичките.
– Видя ли – усмихна се старецът, – ето го подаръкът за твоя шеф.
Старецът рече това и изведнъж изчезна. Притесних се и звъннах на шефа на охраната. Дойде той при мен, опитах се да му разкажа, ама той ме гледа странно и накрая ми рече: „Ти си пил! Махай се веднага оттук с тези небивалици, ще те замести Косъма“. Разбрах, че повече няма какво да му река, и конфузно се оттеглих в стаята за видеонаблюдение. Колегата не знаеше какво се е случило и се зарадва, като дойдох. „Ще ме заместиш ли, попита ме той, само за малко – да отида до тоалетната“. Махнах му да върви и се загледах в екраните. И тогава видях на един от тях шефа и стареца усамотени. Усилих звука и успях да чуя разговора им. В едната си ръка шефът държеше бутилка минерална вода и отсипваше от нея в чаши за вино, наредени чинно на масата. Водата мигом се оцветяваше в различните оттенъци на различни видове вина. И колкото повече шефът опитваше от поредната чаша, толкова повече в очите му се появяваше налудничав блясък.
– И казваш, че аз мога да имам всичко това и ей така ще ми го подариш?
Старецът се усмихна.
– Ей така – не! Аз ще ти подаря възможността да правиш каквото поискаш вино, а ти ще ми подариш душата си.
– А! Душата! Ами твоя е! – засмя се шефът.
– Не, не е моя – отвърна му старецът. – Моя ще бъде, ако изпълниш условията ми.
– И какви са те?
– Не са много. Десет точки са – отвърна му закачливо старецът. – Но така и така няма да ги запомниш, макар многократно да си ги чувал, та ще ти ги река съвсем прагматично. Да ти са ясни. Най-първо ще се научиш да ходиш всяка неделя на църква и да се молиш от сърце в църквата. Но няма да се осмеляваш напразно да изговаряш божието име. Ще върнеш баща си и майка си от дома за старци в собствения си дом и ще се грижиш за тях. Ще изгониш любовницата си, ще се върнеш при жена си, която те обича, и ще ѝ поискаш прошка. Ще отмениш още сега заповедта за поръчката, която даде, да премахнат конкурента ти. Ще се откажеш от лъжесвидетелството в полза на любовницата ти и ще я оставиш да влезе в затвора за парите, които присвои от държавата. Ще върнеш заграбените лозя на хората в Канино и ще се откажеш да посягаш към жените на подчинените си.
Шефът слушаше и на лицето му с всеки миг се изписваше напрежение и нарастваща ярост.
– А бе ти луд ли си? Ти не душата, ти животът ми искаш?
– Ако исках животът ти, досега да съм ти го взел – кротко, но твърдо отвърна старецът. – Ето, аз ти давам, дай ми и ти. Откажеш ли ми, ще ти оставя един спомен. И той е, че винаги ще можеш да превръщаш водата в най-прекрасното шардоне на света. Но нищо повече от това.
– Че какво му трябва повече на човека – разсмя се на глас шефът. – Та аз само от шардонето ще стана свръхбогат.
– Ще станеш свръхмизерен – отвърна му старецът. – Но така да бъде. Твоя е волята на земята. Ще ти оставя само демо версията – докоснеш ли съд с вода и поискаш ли да се превърне в шардоне, това да бъде най-прекрасното шардоне в света.
Това бяха последните думи на стареца. Миг след това той изчезна, а разлятото по чашите вино се превърна в шардоне. Шефът разтръска глава, потърка си очите и докосна с ръка последната чаша, останала с минерална вода. Водата се превърна във вино. Не мога да ти опиша как се разкрещя в този миг Канин. Обвзе го някакъв див възторг, подскачаше, вкусваше от виното в чашите, викаше, мяташе ръце.
Оттук нататък всичко се случи като в някакъв филм. Още на първия ден след сватбата шефът поръча огромна партида бъчви, нареди да ги напълнят с вода и чинно докосваше всяка една от тях, превръщайки водата във вино. Виното наистина беше неземно и пазарите нямаше как да устоят. Само за няколко месеца изтласкахме цялата конкуренция от страната, защото шефът смъкна цената на виното до невъзможни за другите равнища. После изскочихме на международния пазар, където също не можехме да имаме вече никаква конкуренция. Но алчността на шефа беше невъзможна. Без да усетим, препълнихме пазара с шардонето на стареца. Отначало хората купуваха и консумираха като луди. Но постепенно се преситиха, складовете на търговците бяха препълнени с нашето шардоне, а хората вече не му се радваха. Шефът смъкваше непрекъснато цената – до убийствени равнища, но хората отказваха да купуват. Бяха се преситили на нашето шардоне и търсеха нещо различно, дори и по-скъпо, то беше ценно за тях, ценно със своето различие. Отначало малцина знаеха какво точно се случва. Шефът криеше тайната си, а аз не можех нищо да докажа, защото на видеозаписа на разговора в онази стая се виждаше единствено как шефът разговаря сам със себе си – старецът го нямаше. Никой не може да погълне пазара – каквото и качество да предложи, каквато и ниска цена да поиска. Шефът се погуби сам в алчността си, защото наистина поиска да удави хората в шардонето си. Всяка вечер го виждах тежко препил със собственото си вино. Поглъщаше огромни количества, за да се увери, че виното не е променило качеството си и все така остава най-божественото вино на света. И ей на – един ден го намерихме подгизнал целия в стаята си. Беше изпил литри шардоне. Когато сърцето му не издържало, същото това вино се беше стекло под него като урина.
– А старецът? – попита Джамбазки.
– Старецът повече не го видях. Вярно, докато изтръсквахме праха на Канин в Сахара, ми се стори, че някъде в далечината мяркам фигурата му. Ама май е било мираж, знам ли? Когато се върнах от Африка, се прибрах при жена ми – поисках да ми прости, а тя, горката, взе, че ме прегърна насълзена и разтреперена. Не ѝ разказах историята със стареца, ама на себе си си рекох, че десет точки в никакъв случай не могат да направят живота ти нещастен. Знаеш, смених и работата. Пак съм охранител, но в банка. И ми е по-добре така. Или поне си мисля, че пазя парите на хората…

Стефан Пеев

Начало

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s