ЧРЕЗ СИЛАТА НА КАТАРЗИСА ХОРА ОТ ПЛЪТ, КРЪВ И… ЦЕННОСТИ


Масовият човек

Галя Радева ме провокира във ФБ да споделя какво мисля за любопитния експеримент на социолозите Кайл Ирвин от университета „Бейлър” и Кристина Хорн от Вашингтонския университет – експеримент, който най-общо може да се резюмира така:

ДОБРИТЕ ДЕЛА НЕ ОСТАВАТ НЕНАКАЗАНИ
Излиза, че гратисчиите никога не ни харесват, а хората, готови да жертват за общото благо, се приемат само в случай, че поведението им ни се струва типично. В противен случай ние ги наказваме по същия начин както скъперниците.

Разбрах, че не мога да ѝ отговоря с една дума. Не знам дали ще мога и с много. Но усилието си струва.

Във всеки от нас дреме масовият човек и общественият човек. Това са две различни еманации на АЗ-а ни. Несъзнателно ги помиряваме в себе си и дори не усещаме различието на тяхната същност. Докато не бъдем изправени пред предел, където трябва да направим избор. В морален план пределът винаги има два полюса – на греха и на святостта. За греха и святостта масовият и общественият човек имат различна оценка. Масовият човек признава греха, но не го осъжда. Приема го извинително, като някакъв вид естественост на човешката природа. Святостта за масовия човек обаче е непоносима. И не защото тя е свидетелство за изключителност, а защото не ни позволява да опрощаваме собствените си слабости. Затова сме склонни да накажем онзи, който е носител на доброто – като му докажем, че е невъзможен, че е немислим, че е не-човек. Не крадеш, не прелюбодействаш, не подкупваш и не се оставяш да бъдеш подкупен, държиш на ценностите на човешкото – значи не си нормален, не си човек! Масовото в нас нормализира и легитимира тъкмо слабостите ни. Оневинява ги, за да можем да живеем в съгласие със себе си. Това е вид самоопрощение. Аз съм такъв – и другите са такива. Значи такъв е животът. Тук действа нормата на количеството – ако в 7 млрд човека срещаме един и същи дефект, сме склонни да мислим, че това е естеството на човека.
Но… масовият човек е само едната страна на АЗ-а. Другата е – общественият човек. Онази част от нашето аз, която съзнава, че за своето съществуване има нужда от другия, но положен вече в плоскостта на разбирането, на споделеността на ценностите, на любовта. Общественият човек смирява крайните претенции на егото ни и в добрия случай поражда у нас усещането за свобода чрез взаимовръзката и съавторството в живота. Общественият човек ни кара да осъзнаем, че един-единствен индивид може да струва много повече от всички други. И че тъкмо този индивид (а не ние – в своето проявление на масовост) е еманация на човешкото. Това усещане за еманация трудно понасяме в чисто житейски порядък, но го сублимираме чрез изкуствата, изживяваме го естетически и чрез силата на катарзиса се докосваме до него. За да се опитаме все пак да бъдем хора – от плът, кръв и ценности.

Стефан Пеев

Още по темата:
Галя Радева-Рейни | ПЛЪТ
Цветелина Драганова | ДАРБАТА НА ОТДЕЛЕНОСТТА
Стефан Пеев | ЗА СВОБОДАТА, МИТОВЕТЕ, ЛЕГЕНДИТЕ И АБОРИГЕНИТЕ

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s