ДВАМА СЕ КАРАТ, ТРЕТИЯТ… ГУБИ


Българският Лувър

Двама министри – един настоящ и един бивш – влязоха в задочен спор чрез медиите за изграждащия се Национален музеен комплекс, наричан „Българският Лувър“.
Според настоящия министър на културата Петър Стоянович: „…големият проблем с Лувъра не е в това, че някой искаше да прерязва лентички“, а „… с какво ще напълним този Лувър“.
Според бившия министър на културата Вежди Рашидов: „…българските творци могат и трябва да имат самочувствието и стремежа да се мерят с водещите европейски и световни имена. Те имат право на това и заслужават това признание“.
Погледнат отдалеч спорът прилича на играта „Тука има, тука нема“.
Има, няма. Има, няма… Готови сме да се люшнем в едната или в другата крайност. Да бъдем със или против.
Този спор не е безсмислен. В него се изковават критериите за ценно (исторически значимо) и конюнктурно (преходно).
Но докато погледът е отправен само към това с какво съдържание и по какви критерии да изпълним пространството на Националния музеен комплекс, пропускаме една важна подробност: за кого го правим.
Живеем в общество, в което все по-малко се припознаваме в понятието за публики. Времето ни е отредило да гледаме на себе си било като на творци, било като на оценители (критически безспорни в своята субективна убеденост). А един музей е пространството, в което публиката се потапя, за да бъде оценена. Там, сред доказалите своето естетическо съвършенство творби, ние усещаме своята човешка несъвършеност. За да изпитаме в акта на съзерцание катарзисната роля на изкуството, което ни връща към идеята, че има нещо по-голямо от нас, по-съществено от нашите оценки, нещо, което не ни забавлява, развлича и не подкрепя нашите снобски предразсъдици, а ни отпраща към идеята да бъдем други, да бъдем другата страна на своето себе си. Онази, която е в състояние да притихне пред голямата творба и в мълчаливото съзерцание и общуване с нея да преоткрие себе си.
Така че големият въпрос е не с какво и как ще напълним музея, а как ще накараме хората да бъдат публика. Патосна – в онзи двойствен смисъл на думата патос, който идва от Античността – на едновременно понасяща, търпяща, подложена на въздействието на… и същевременно екстатично надхвърляща границите на собственото си себе си.
В играта „Тука има, тука нема“ има и трети резултат – когато двамата се карат, третият… губи.

Стефан Пеев
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s