ЕДНА СЪВСЕМ ИСТИНСКА ИСТОРИЯ


Детето и книгата

Тази история се случи днес. Но може би се е случвала и вчера. А още по-страшното е, че ще се случи и утре. Два чина са събрани в едно и оформят импровизиран щанд, на който са наредени книги. Помолили сме да гостуваме в едно обикновено училище. Само за малко, за няколко часа. Представяме книги на издателство КОНТЕКСТ, но сме подбрали и други – на наши колеги, които уважаваме заради добрите автори и добрата книга. Децата се щурят напред-назад и от време на време спират на щанда. Разгръщат, гледат, питат. Най-вече питат – това колко струва? Неудобно ми е да отговорям. Знам тиража на изданието, знам и коричната цена. Знам много добре и мижавите хонорари на авторите. А авторите са значими. Някой ден те ще влязат в учебниците на децата. Като класици. Но преди това трябва да се простим с тях и да ги изпратим в другия (навярно по-добър свят). Нарочно не споменавам имената им. Не искам да обидя никого. Но като правило – в нашата държава само лошите автори могат да се издържат от писане на книги. Питате се защо? Ами защото момичето пред мен, чиито очи са изпълнени с усещане за книгата, плахо пита:
– Колко струва?
– Шест и петдесет – отговарям аз и нещо ме стяга за гърлото. Чувствам се неловко, чувствам се виновен.
– А нямате ли нещо за 1 лев?
Нямаме. И колегите нямат. И как да продаваш достоен български автор за 1 лев. Та това е обидно. Авторът трябва да е отдавна мъртъв. Авторските права върху неговата книга да са отдавна изтекли. Книгата да е все така ценна, за да си позволи издателството да я пусне в хилядни тиражи и да печели единствено от големия оборот. Без да мисли за автора.
– Имам 5 стотинки – продължава детето. – В понеделник приятелката ми ще ми върне 10 стотинки, защото днес ѝ услужих. И мама ще ми даде 1 лев. Ще имам 1 лев и 15 стотинки.
Каза го с усещането, че в понеделник ще бъде безкрайно богато. Ще има много повече, отколкото има днес. И толкова, колкото може да си представи, че си богат.
Гузно замълчавам. Не знам какво да кажа. А детето продължава да разгръща книгата, да срича текстовете, да се радва.
– Ще ме вземат следобед. Ще бъдете ли тук? – попита то.
Обясних, че някъде към 16.30 часа вероятно вече ще тръгнем и че книгите ги има в книжарниците в града, могат да ги потърсят и там.
И ето че в ранния следобед детето идва с баща си. Показва му книгата. Споделя му, че я харесва. Бащата я поглежда, без да я разгръща, обръща да види цената и отвръща:
– Вкъщи имаш книги.
– Тази ми харесва – плахо промълвява детето.
Бащата не отговаря нищо, хваща детето за ръка и го повежда към изхода.
Защото вкъщи те имат книги.

Стефан Пеев
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s