ЕТЮДИ ПО УНАМУНО


Всемирното и космополитичното

Цялото творчество на Мигел де Унамуно е пронизано от духа на копнежа по всемирното или божественото. Но всемирното Унамуно разбира като противоположно на космополитичното. Всемирното е вглъбеност в собствената ти индивидуалност, в дълбините на твоето неповторимо аз, което, дирейки най-яркото, най-ценното, най-трайното у себе си, достига до безсмъртието, а безсмъртието е докосване до всемира или сливане с всемира. Космополитизмът е противоположност на всемирното. Той е разпиляване на индивида в света около него, в света на екстериорното време и пространство, в света на другите, отвъдните на аза. Там личността потъва във външното и губи себе си в очертанията на нещата, които не е могла да овладее, защото нищо не може да бъде овладяно чрез външното притежание на вещта, а само по пътя на вътрешното проникване (в духа на аза).
“Колкото повече принадлежи един човек на една страна и на една епоха, толкова повече той принадлежи на всички страни и на всички епохи” (Унамуно).
Странна диалектика наистина – да разбираш общото само като максимално сгъстено индивидуално. Хората имат нещо общо помежду си само доколкото са неповторими индивидуалности или личности.

За идеала и реалността

Цялата книга (творчество) “Животът на Дон Кихот и Санчо Панса” е пронизана от патоса на утвърждаването на идеала като най-висша реалност, реалност сама по себе си ценна и несъотносима с простия ред на нещата в живота. За Унамуно нищо вън от очертанията на идеала не притежава същността на реалност, а само привидността на някаква действителност. За да вървиш в пътя на идеала е нужна вяра. Вярата е онова, което ни отправя към или свързва с идеала. Никой обаче от земните хора не въплъщава в себе си идеала. Идеалът е някъде пред нас и ние сме вечно устремени към него в търсене на единението с него, в стремежа за неговото постигане и осъществяване. За Унамуно Дон Кихот е онзи литературен образ, в който идеалът е въплътен в най-пълна степен след божественото му въплъщение в Христос. Оттук се ражда и вниманието на Унамуно към героя. Да носиш в себе си идеала означава да бъдеш истински. По този начин дори художествено условните персонажи могат да се превърнат според философа в хора от плът и кръв.

Вярата

Трябва да се вярва. Да се вярва искрено, чисто, от цялото сърце и душа, със страст. Да се вярва в духа и идеала. Вярата е, което ни прави хора. Тя дарява с топлина всекиго от нас, вдъхва смелост в сърцата ни, изправя ни срещу вятърните мелници и превръща бръснарските легени в шлемове. Вярата е, която ражда истинските чудеса на света – не чудесата на Дисниленд и увеселителните паркове, а чудесата на духовното, на онова невидимо добротворно начало, което кара бедни пенсионери да отделят стотинки от мизерните си пенсии, за да спасят не по-малко болни от самите себе си.
Нужна ни е вяра. Вяра, която осветява пътя ни и чертае пред нас контурите на култура на човека като антитеза на културата на вещите.

Дон Кихот

Дон Кихот се ражда винаги във време на духовна криза в обществото. Подобно на птицата Феникс и той възкръсва изпод пепелищата на епохите, за да влезе в битка с великаните, които се изпречкват на пътя му, и да срази джуджетата, които пълзят около него. Всеки от нас носи в душата си един Санчо Панса и един Дон Кихот. Въпросът е в кого от двамата се вслушваме, чий глас ни проглушава отвътре. Времето не може да убие Дон Кихот, защото хората имат нужда от идеали, имат нужда от духовни ориентири.

Стефан Пеев
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s