Мая Плисецкая


Мая Плисецкая (на руски: Ма́йя Миха́йловна Плисе́цкая) е руска и съветска балерина, хореограф, писател, актриса, народна артистка на СССР (1959)[1], герой на социалистическия труд, лауреат на Ленинска награда и солистка на Болшой театър в Москва. Понастоящем живее в Испания и има жилище в Мюнхен. Гражданин на Литовската република. Считана е за една от най-големите балерини на XX век заедно с Галина Уланова. (Източник: УИКИПЕДИЯ)

Мая Плисецкая

АЗ, МАЯ ПЛИСЕЦКАЯ

ВМЕСТО ПРЕДГОВОР

Писах тази книга сама. Затова и толкова дълго.
През годините на моя сценичен живот наговориха какви ли не небивалици за мен. Започваха от някакъв действителен факт, преминаваха в полуистина и завършваха с невъобразими глупости, с лъжа. Пак добре, когато не беше злонамерена…
Първото ми желание беше да кажа истината. Истината за моя собствен живот. А чрез него да разкажа как живееха балетните артисти в първата социалистическа страна. Страната, която в областта на балета беше “начело на цялата планета”.
Но как да започна? Откъде?
Започнах с това, че наговорих пред магнетофона единайсет касети. Хаотично, за всичко, без хронология. Един познат журналист започна да прави от записите ми книга. Моята книга. Писа я три месеца. Излезе нещо голямо, дълго, високопарно. И, както ми се стори, привидно умно. От името на някакво момиченце ­ Маргарита. Той измислил този похват, който му се сторил извънредно сполучлив, от една моя бегла реплика от магнетофонния запис, че като дете съм харесвала това име.
Може би не беше измислено лошо. Но рижото момиченце Маргарита нямаше нищо общо с мен, с моите чувства, с душата ми, със същността на моя характер. Съвпадаха само външните признаци и събития…
Не, тази книга не беше моя. Отхвърлих я. Журналистът се обиди жестоко. Скарване. Както казват, първата палачинка не става.
Следващият журналист ­ писател, избра диалога. Той задава въпроси ­ аз отговарям. Имаше нещо забавно. Но беше явно плагиатство на разговорите на Стравински с Робърт Крафт. Бях чела тяхната книга.
Когато гостувах на Галина Вишневская на авеню “Жорж Мандел” в Париж, заразпитвах гостоприемната домакиня, моя стара приятелка, кой є е помагал в работата над книгата “Галина”. Много харесвах тази книга ­ донесох първото є руско издание в Москва, за да го дам на приятели да го прочетат. Тогава това не беше безопасно, тъй като за митничарите на Шереметиево “Галина” влизаше в списъка на антисъветската литература: Вишневская си беше разчистила сметките със съветската власт докрай. Ако стражите на комунистическата идеология бяха намерили “Галина” в куфара ми щяха да…
Галя повиши тон. Гласът є решително звънна:
­Никой не ми е помагал. Сама я писах. И ти пиши сама. Съвсем сама. Аз също в началото потърсих помощници, но от тях нямаше никаква полза. Само бъркотия. Пиши сама!…
Но как се прави това? Откъде да започна?
Нямаш ли дневници?
Имам. Цял живот съм си водила. И сега също.
Че какво още ти трябва? Сядай и пиши! Започвай. Не отлагай. Сама ще ти се наложи дълго да работиш. Аз писах четири години…
Какво пък, добър съвет. Ще се вслушам в него.
Но винаги съм мислила, че книгите ги пишат само необикновени хора. Свръхумни. Свръхучени. И изведнъж някаква балерина се хваща за перото. В паметта ми тозчас изниква един стар анекдот. Как в океана потъва огромен кораб, почти като “Титаник”. Но двама от пътниците оцеляват и изплуват. Един министър ­ защото бил голямо лайно, и една балерина, тъй като била глупава като тапа…
И още един подтик. Обади се от Лондон издател на Шърли Маклейн ­ тя му дала координатите ми ­ и на варварски руски каза, че проявява интерес към мемоарите ми.
Още не съм започнала книгата си.
А Шърли каза, че мемоарите ви са готови.
Онези, които журналистите съчиниха вместо мен, не стават за нищо. Трябва сама да напиша книгата.
Е, тогава sorry. Успех! Пишете.
Наистина започнах да пиша.
Писах три години без три месеца. Не три месеца ­ три години!… Но за тези три години с моята страна се случиха абсолютно невероятни събития.
Когато започнах първите глави през февруари 1991 г., все още вървеше, накуцвайки, перестройката. Цензурата притискаше, имаше го “единния могъщ Съветски съюз”. Знаме, герб, химн, Първият президент, Първата дама и тъй нататък… Когато наричах нещата с истинските им имена, не крия, че на моменти леко изтръпвах: това няма да го отпечатат, ще се уплашат, ще ме накарат да го смекча, да го променя. Но продължавах да пиша.
Книгата се раждаше на превала между две епохи. Онова, което вчера беше смело, дори непроизносимо ­ остаряваше за миг, още същия ден. Започна нещо като състезание, кой ще тегли повече ругатни на доскоро всесилни организации и висши управници. Появи се новата конюнктура. Конюнктурата на разрешената смелост.
Не, няма да мога да настигна новоизпечените смелчаци разрушители. “Да се отречем от стария свят”! По-скоро отново да се отречем!
За Бога, отричайте се, уважаеми…
Но скалъпената смелост остарява още по-бързо. И към последните глави на книгата започнах ясно да усещам ­ смени се конюнктурата, друг вятър задуха. На хората им дойде до гуша от политика. Втръснаха им ругатните, помиите. Омръзна им да четат за коварните замисли и подлостите на болшевиките. Може би и аз, осъзнавайки новата конюнктура, трябва да заобиколя намесата на КГБ в моята съдба? Да си спомням само за святото изкуство, за балета?
…Не, нищо няма да променям. Нищо няма да подправям, няма да се нагаждам. Както съм го написала ­ така да остане…
Пишех книгата си за моите съотечественици. Но в същото време и за далечния западен читател. Онзи, който почти нищо не знае за тъмните страни, налудничавите фантазии и маскаради на нашия странен, невероятен, неправдоподобен отминал съветски живот. Някои неща родният читател знае наизуст, много по-добре от мен. Живописно ще ги допълни. Е, пропусни тези страници, мой врял и кипял съотечественико, продължи нататък. Но за хората далеч от нас тъкмо това ще бъде интересно. Няма да пиша две различни книги!
И още. Спомням си и съвсем скорошни събития, които са все още пред очите ми. Да се чете за тях днес е все едно да се гледа видеозапис на вчерашния хокеен мач, чийто резултат е вече известен. А ако се прочете след години? Хората ще забравят много неща. И аз ще ги припомня. Защото съм участвала в тях.
7 февруари 1994 г., Мадрид

(Източник: ФАКЕЛ)

Мая Плисецкая | „Лебедово езеро“ | П. И. Чайковски

Мая Плисецкая | „Болеро“ | М. Равел


Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s