БУДНОСТ И СЪН


Ренесанс
Будност и сън са ключови екзистенциални категории на всяка култура. Семантиката им надхвърля онова, което лексикографията е в състояние да фиксира.
Да бъдеш буден означава да си в състояние да възприемаш света около себе си. Възприемането на света никога не е пасивно, а е винаги визия за света – визия, която предзадава възприемането и определя параметрите и насоките на неговото въздействие върху нас.
С други думи будността предполага да бъдеш в отношение със света, но отношение не само оптическо, а и смислово. Видимостта пред нас е смислово, а не физиологически определена, ние виждаме заобикалящия ни свят само дотолкова, доколкото сме в състояние да го осмислим. Онова, което надхвърля границите на способността ни за осмисляне, не влиза в полезрението на нашата оптика. Ето защо изследването на оптиката на дадена епоха в крайна сметка дефинира и характерните особености на епохата. Смяната на културно-историческите епохи можем да определим като смяна на техниките на виждане на света, смяна на оптиката.
Средновековието е диоптично. За него са присъщи два различни по произход и структура, но съчетани в едно полезрение модела на будност и виждане. Единият е зададен от християнството, а другият идва от езическата митология и намира реализацията си във фолклора. Това, което прави принципно възможно съчетаването на двата модела, е предзададеността на света. За средновековния човек светът го предхожда не просто във времето, а преди всичко като смисъл – тоест светът е ясно очертан в смисловата си инвариантност и индивидът само се адаптира към нея чрез възпитанието в духа на традициите. Оттук се ражда и повторителността на оптиката във времето от поколение към поколение.
Ренесансът разчупи този диоптичен модел. Будността, присъща на Ренесанса, е ориентиране към виждането на непознатото, към неизследваното. Безспорно няма друга епоха в културната история, в която хората да се отнасят с такова безстрашие към самия процес на гледане. За ренесансовия човек в очертанията на видимия свят е положен смисъл, който очаква експликацията си, а това може да стане чрез необремененото от схоластиката и от езическата митология на фолклора вглеждане във видимите форми на света. Наред с това възниква и въпросът за правилата на виждане и естествено единствено перспективното виждане, виждането от точката, в която се намира индивидът към далнината може да бъде основателно. Ето защо не е учудващ фактът, че художествената перспектива е толкова късно откритие в културната история и че съвпада именно с епохата на Ренесанса. При това отмахвайки едновременно и схоластичното виждане за света, и езически-митологичното, ренесансовият човек се опиянява от чисто телесната форма на нещата и боготворейки я, хиперболизира телесността.

Стефан Пеев
Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s