Отвъд точката на заключението


Точка

с ъ д ъ р ж а н и е

Тази статия повдига повече въпроси, отколкото е в състояние да разреши.
Само по себе си това авторово признание вече проблематизира правото ѝ на съществуване и на диалог с читателя, ако мислим диалога като форма на събеседване-съобщаване. За щастие диалогът е нещо повече от това – той е пролуката, през която себе си като мислене на себе си в себе си за другото и чрез другото прониква в другото, за да се проникне от него. Формулировката е твърде сложна и е най-добре небрежно да я заобиколя, предварвайки опасността читателят да изостави следващите редове. Още повече че съм пред угрозата да бъда извикан на диалогодуел в ICQ формата на интернет, където репликите-съобщения текат с убийствена скорост. Не знам дали ще помогне кроткото ми възражение, че диалогът не е размяна на реплики-съобщения, а среща на смислови визии и смислови хоризонти. Допускам, че незлобливият тон на забележката би ми спасил живота и би ме отървал единствено със служебна загуба. Какво пък, ако човек дръзва да говори, то той търси не само съмишленици.

Завръщане към темата
Много често мисълта ни е като развихрена вакханка, която жадува не блудство, а екстазното щастие на себедоказването чрез главоломното отдаване на всеки срещнат. Да укротим вакхическия ѝ танц е задължително, но уви! съвсем не безобидно. Ето защо всяка мисъл е патетична в двойното значение на думата патос – античното (страдание) и съвременното (възторг, опиянение)…

…Илюзиите на рационализма носим у себе си още от училищната скамейка. Една от тях е, че писменият текст е устремен към заключението, че заключението резюмира казаното и го финализира в обобщение.
Не е нужно да осъждаме сурово школската пайдейа – тя е част от удобството, което обществото се стреми да предостави на хората. Само че съществуването на човека е отвъд удобството – в безпокойството, в грижата, в смътното и недоловимо още-

Какво е тогава точката на заключението:
топосът, от който започва авторовото самодоволство и правото на другите на реплика,
начало на мълчанието… или скритата пауза в някакъв невидим диалог, който чертае хоризонтите на още-неказаното?…

И с кого разговаряме в писмените си текстове:
със себе си, с другите, с миналото, с настоящето, с възможното бъдеще?…

И кое е онова, което предхожда казването и което идва след него?…

Докато пишем или четем, сме осъдени да не мислим върху тези въпроси. Щракането на пръстите по клавиатурата на компютъра1 е толкова естествено, че и на ум не ни минава да проблематизираме писането като аспект на казването.
Водени от пайдейата си бързаме към точката на заключението, гоним мисълта към очаквания финал, където се срещаме с… С какво? Със себе си, с другите, с…
…всъщност там ни очаква възможното продължение. Защото точката е не само финал, но и начало – на новоредие… може би.
И тогава усещаме колко измамен е всеки край, колко относителна е границата.

Границата ни дава перспективата
От границата погледът се връща назад и съзерцава изминатия път в хоризонта на доловеното цяло. Отместим ли поглед навън обаче, пред нас се разстила безбрежието на неведомото. Мисълта бавно се влачи зад нас, преобръщайки творческото напрежение в задоволство, а пред нас зее безпокойството, грижата да бъдем себе си в текстовете, които имаме да изречем, които живеят като очакване – и като проекция на собственото ни екзистиране-в-света.

Всяка граница затваря и отваря пространства
В казаното мисълта е мислена като из-казана и като съ-мислена.
Но в действителност тя е потопена в дискурса, удавена е в словесната полисемия и дори авторът ѝ не може да я разпознае, защото самият той в изречената мисъл вече е друг, несъщ на себе си, различен.
Словесността е поток, безкраен и необятен. Веднъж отприщен, този поток неотклонно помита по пътя си всичко, което му се изпречи, поема го в себе си, обгръща го, претопява го в собствените си простори, за да се опита да улови формата на предмета – едновременно външна и вътрешна, видима и невидима, доловима и неразпознаваема.
И в тази безусловно неизбежна страна на дискурса кой има право на суверенност над словото? И кому принадлежи смисълът – на този, който го изрича, на този, който го изповядва, или на битието, което сме заговорили?2

Колко дълъг е пътят до казването
Този път съвсем не започва с интенцията – самото предверие на текста, пролуката, през която мисълта ще премине, за да се материализира в слово, невидимата граница между мисля и… казвам. Далече преди интенцията някъде дълбоко в съществованието ни се извършва главоломен скок от немислимото към екстазността на умозрителните видения на ейдосното в акта на съзерцанието, към съ-причастяването с ейдосното чрез избрания методос и от него към казването в акта на диалего.

Нещо, за което не си даваме сметка…
Преди да имаме пред себе си написания/изговорения текст, ние трябва да имаме още-ненаписания/неизговорения, да имаме текста εν δυναµις, като възможност, като потенция.

Още-ненаписаният текст…
Още-ненаписаният текст се конструира върху невидимите опорни точки на екзистенцията: досега с битието във времето и пространството на човешкото тук-присъствие. А човешкото тук-присъствие е не друго, а правенето на живота на човека върху хоризонта на историята.
Човек прави своя живот, произвежда го, твори го в постоянно състояние на ποιησις, без да може просто да го живее (вън от историческия ποιησις). Или ако се отдаде изцяло на живота като живеене, губи завинаги аспекта на още-неказаното, защото всеки дискурс вън от акта на ποιησις−а, преди още да бъде изговорен, е вече присъстващ в топоса на събеседването, като нещо, което намираме там пред-зададено.

Правенето на живота
Животът на човека непрестанно създава човека и моделира живота му върху хоризонта на историята. Няма и не може да има етап, в който този демиургичен процес да се установи, да достигне точките на своя окончателно завършен предел.
Същностният въпрос обаче е дали в историческата поетика има систематичен порядък на една утвърждаваща човешкото континуалност, или мисленето на такъв порядък е само въпрос на теологична или атеистична вяра. Да отговорим на въпроса е все още рано, но да се откажем да търсим отговора му – би било престъпление: отказът от търсене на отговор е вече самият отговор.

Човешкото върху хоризонта на историята
Всяка историческа епоха, поемайки към точката на заключението, претендира да намери отговор на въпроса за природата на човека.
Увлечени от техниките за създаване на дискурса обаче пропускаме да забележим, че всеки дискурс лежи върху хоризонта на времето. Понякога съвсем безхитростно търпеливият и лоялен към логосното начало учен се опитва да прикачи времето в структурата на дискурса си като глава първа – екскурс в историческото изследване на проблема. Подобни опити заслужават уважение заради търпеливостта на изследователите, но сами по себе си са обречени на неуспех. Времето не може да бъде просто обект на изследване, то е субект на правенето на живота. Всеки дискурс е автобиографичен. Изследователят поглежда на историята като на обект; дълбоко в себе си той не вярва, че пише собствената си автобиография, макар осмисленото време да е не друго, а автобиографията на тук-присъствието ни.

Модерност/постмодерност
Всяка историческа епоха, поемайки отвъд точката на заключението към пространството на неведомия смисъл, всъщност се бори да легитимира още-неказаното, което точката на заключение като граница на казването задава пред нас.
В действителност всяка епоха претендира за отговор на въпроса за природата на човека, но човекът не е повече тук или там в потока на историческото време. (Все пак остава въпросът за приемствеността и за Хамлетовото огорчение, че е разкъсана връзката на времената).
Западноевропейската модерност сведе в крайна сметка правенето на живота до изграждането на субекта (вж. например М. Фуко, при когото темата за субекта е централна за философските му построения)3.

Тоталната десубстанциализация, на която е подложен субектът от епохата на Ренесанса насам, в крайна сметка доведе до свеждането на битието на субекта до системата от институции, техники на властта, изключвания, които изграждат модерното и постмодерното общество, или до психологическите дълбини на несъзнателното, където човекът едва ли е повече себе си от аспектите на съ-знанието си. Дали обаче Фуко не се заблуждава, когато говори, че субектът е сравнително късно открие, че появата му се забелязва едва от епохата на Просвещението насам. Дълбоко се съмнявам, че в случая става дума действително за субекта, защото без онтология няма и не може да има субект, а само различни форми на субективност, различни форми на себе си. Субектът съществува само там и тогава, когато е неразривно зададен с битието и в динамичната си, двустранно диалектична връзка с битието, което едновременно го легитимира като субект, но и като обект на съществуването. Субектът на Фуко е не друго, а една мислеща субстанция, която мисли себе си в аспекта на своето легитимиране в структурата на съществуващото общество.
Избраният от Западна Европа път води следователно само към едно:

Виртуалният свят на модерността и постмодерността
С модерността отсъствието на изричащия-истината-за-битието определя съжителството в полето на още-неказаното на различни гласове, които се наслагват един върху друг, без да се пресичат, без да се допълват, без да се оглеждат взаимно, без да се изслушват, гласове, които се срещат само в условното пространство на обществената конвенция, създадена да поддържа удобството (Фуко би казал порядъка) на обществото. Така се ражда диалогичността на съвременната епоха – знак за липсата на опорни точки и устои. Пред нас е свят, лишен от битийност, свят на виртуалности. Една от най-важните фигури в този виртуален свят е фигурата на психотерапевта – човекът, който е в състояние да ни върне в играта, когато загубата на устои достигне до фазата на дисбаланс, чрез внушението за реалността на виртуалния свят. Ролята на психотерапевта отговаря до голяма степен на функцията на бутона RESTART в компютърните игри. Героят може да смени облика си, да смени техниките, с които се включва в играта, но правилата остават непроменени – целите също.
Някъде дълбоко в матрицата на изграждане и развитие на западноевропейското общество е положена елементарна логическа грешка (не от порядъка на формалната логика на Аристотел обаче). Но тази на пръв поглед невидима или невинна дори грешка непрекъснато предизвиква бъгове в програмата.
Негласните усилия на институциите на западноевропейското общество са насочени към смекчаване на бъговете, към подмяна на модулите, в които изходната логическа грешка е предизвикала срив.
Накъде води този път ли?
Води към непрестанното увеличаване на усилията на терапевтите и в крайна сметка съвсем не е ясно при следващия RESTART на програмата какви лица ще приеме героят и дали той изобщо ще бъде personality.

Кога сме най-беззащитни
В още-неказаното – пораждащо понякога неувереност в пълнотата и завършеността на собственото ни себе си, или в настъпателното казване, с което обгръщаме другия, без да можем да проникнем в мисловните и емоционалните пространства на вътрешния му свят?
Всяко казване (дори когато е само εν δυναµις) се оглежда в хоризонтите на възможните отговори, които предполага имплицитно в себе си. Там, където се изгубят очертанията на хоризонта, започва чувството за беззащитност.

Степените на διαλεγω

Още-неказаното, екстаза, интенцията, мисълта и казването – това са степените на човешкото διαλεγω.

Още-неказаното и мълчанието
Още-неказаното е мълчание, но мълчанието не е глухота и пустота, а зев, пропаст и писък едновременно. Тук е скрит ужасът да бъдем хора, неизбежната съдба да се изправим на ръба на пропастта и да погледнем в нея и през нея в отчаяния опит някога да я преодолеем, някога да запълним състоянието на още-неказаното с из-казаното, да видим в невидимите лабиринти на хаоса онази пътечка, която ще просветли правенето на живота.

В говоренето има нещо героично…
В говоренето има нещо героично – усилието да превъзмогнем пространството на хаоса и да установим алогичния ход на времето.

Още-неказаното и премълчаваното
Още-неказаното няма нищо общо с премълчаваното. Премълчаваното е завършен, но неизречен текст, докато още-неказаното е самият поток на възможните, но немоделирани все още текстове.

Още-неказаното и подсъзнателното
Още-неказаното не е езикът на несъзнателното или подсъзнателното. Още-неказаното е по-скоро фазата на предсъзнателното, то има изключително социализираща функция, насочено е към свързването на индивида с обществото, към интегрирането му в социума, а по отношение на социума като цяло – към интегрирането на социума в природата и средата.
Същевременно бих искал да отбележа, че, от друга страна, природата на подсъзнателното не бива да се свежда до един единствен модел, от какъвто и порядък да е той – биологичен (сексуалност, инстинкт за оцеляване, родова същност и т. н.), социален (колективно несъзнателно от рода на Юнговите архетипи). Подсъзнателното има динамична природа и динамичен модел на съществуване. В него всички възможни хипотези на природата на човешкото играят определена и в никакъв случай не неизменна роля по отношение изграждане света на човека. Динамичната природа на модела предопределя възможността по различно време различни фактори да се явяват определящи в структурата на подсъзнателното.
В такъв смисъл още-неказаното не е просто неизреченият монолог на подсъзнателното, а е структурната цялост на досъзнателна дейност на човешката психика, емоционалност, мисловност, социалност. Още-неказаното е самата потенция на възможното случване, полето, в което е положено възможното развитие на човека.

Спецификата на жизнения свят на човека
Човек живее едновременно в полето на казаното и в полето на още-неказаното – тяхната съвкупност и специфика определят спецификата на жизнения му свят. В полето на още-неказаното са заложени потенциите на възможния в дадения етап дискурс. Това поле не е пусто и неорганизирано, напротив, то има своя структура и се обуславя от цялостното отношение на човека към света, от натрупания опит, от активността на отношението към миналото и към настоящето. В полето на още-неказаното лежат текстове, които някой някога е вероятно да създаде. Изследвайки определена епоха бихме могли да се опитаме да дефинираме кои текстове не е било възможно да не бъдат създадени и кои текстове са можели да възникнат, но не са възникнали. Естествено интересният въпрос е защо, как да обясним очакването, но непоявата им. Както всеки човек не е в състояние да изрече себе си докрай, така и културно-историческите епохи оставят зад себе си огромно поле на още-неказаното.

Гласът на човека е гласът на битието
Все по-трудно ни е да проумеем, че гласът на човека, е гласът на битието, че ако заговаряме света, сме заговорени от него, че в изреченото слово е и истината, и заблудата на битието.
Говорейки на другите, ние разбираме себе си. Говорейки на себе си, ние разбираме другите.
Ние можем да общуваме само до степента, в която съзнаваме себе-си-в-света-като-аз-и-другите. Съдържанието и насочеността на нашата комуникация се определя от нашето съзнание (текстовата текстура в нас). Но думите не казват само онова, което съ-знаваме. Те казват още себе си, онова, което те са отвъд нашето съзнание (само поради това те могат да бъдат разбрани от другите), заедно с това те казват и нещо повече – онова, което ние не съзнаваме, тоест вътрешната текстура на нашето аз, изтъкана от болки, вини, влечения, комплекси, надежди, вяра, обич, желания.

Мълчание и казване…
Човек е обвеян в мълчание и казване. Казването, така както тук го разбирам, не е просто говорене. Говоренето предполага актуалното общуване с другия или с другите. Казването може да бъде и потенциално – например неизречено на глас (тогава, когато е обърнато към самите нас и звучи в нас), може да бъде неоформено докрай вербално (когато мислено разговаряме със себе си); то може да бъде също и актуално присъстващо, но не само в устна, но и в писмена форма.
И така, целият свят е изтъкан от мълчание и казване. Въпросът, който си задавам, е: как е структурирано мълчанието и как е структурирано казването, толкова антиномни ли са те едно на друго, че в едното да не присъства другото и обратно. Какво е мълчанието, какво става в нас, когато сме убедени, че мълчим, или когато не съзнаваме, че мълчим. А казването? То разпръсква ли мълчанието, отнема ли нещо от него, просветлява ли го, изтиква ли го в ъгъла до стената, за да му отнеме все повече и повече пространство? Съществува ли радикална възможност за казване – възможност, при която ние сме отнели всичко от мълчанието и то е изчезнало в нас? Казва ли казването всичко? А може ли да изкажем чрез казването всичко в нас. Ако да, то не се ли превръщаме в прост и завършен текст, отвъд който няма друго? Ако не, кое е онова друго, което винаги остава след всяко казване? Има ли в казването мълчание? И къде е границата между аз-казването и то-казването, между дълбоко лично интимното казване за света и публично общото казване за света? Този текст интимен ли е? Казвам ли в него аз себе си или казвам себе си за другите, оставяйки кътчета, до които другите нямат достъп – не като интимни тайни или биографични подробности, а като мисловни пространства по темата.
Че с края на Просвещението процесът на общуване се динамизира вследствие на разпада на социалното единство и зараждането на плуралистичен свят на субекти, които мислят себе си като самостойни същности, е вече школска истина, която едва ли представлява интерес за теоретично преосмисляне. Дали обаче изведохме всички следствия за казването от типологията на тази ситуация? Дали осъзнаваме накъде отива казването в резултат на прехода към модерността?

Какво премълчава казването?
Какво премълчава казването? По самата си природа то е насочено към това да разсече действителността и да ѝ придаде някаква яснота, някаква саморазбираща се очевидност на нещата. Но казването е обречено да бъде във времето. То е казване тук и сега за нещо, което някога, тогава, там или тук, или може би в бъдещето е, тоест има битие (казването е винаги казване за битието, тоест изказване на битието, говорене-на-самото-битие-и-с-битието-за-битието-като-битие). Обгръщайки нещата, какво остава скрито за казването? Дали само невидимото в тях, онова, спрямо което ние никога не стоим под определен ъгъл, под определена гледна точка, или и невидимото в нас, обмълчаваното, самата тишина на мълчанието.
Каква е връзката между казването и интуицията? В интуицията ние предусещаме с вътрешния си взор нещата в тяхната ейдетична зададеност. И къде е казването тогава? Съдържа ли се то в интуицията и ако да, как? Като потенция, която може да избликне в текст.
Кой е творецът в казването? Когато казваме “Добър ден!”, това е нашият поздрав към другия. Но дали това е нашето казване, след като то ни е застигнало при раждането ни и ние сме го възприели от другите в готов вид и на завършен език, който не сме избирали. Има една огромна група от езикови формули (езиков етикет), които употребяваме без промени (синтактични, фонетични, лексикални), но не и без интонационна и семантична индивидуалност. Възможно ли е да постигнем удовлетворителна класификация на “Добър ден!” казването, да открием всичките му нюанси и аспекти – емоционални, смислови – и да ги подредим теоретично. Едва ли. По-скоро можем да формулираме едно гигантско поле на “Добър ден” казването, в което и от което поле то черпи своята dunamis. А ако отчетем и историческата променливост, тогава няма ли да се окаже, че и една отделно взета фраза е неизчерпаема и че потъва в безкрайността. Когато казваме “Добър ден”, цялото dunamis поле активизира определена стойност. Дава ли си сметка другият за премълчаваното, за останалите, невключени в актуалното казване аспекти.

Оптика и акустика
Работата е там, че оптиката и акустиката не могат да нямат общ онтологичен статус в полето на смисъла. Смисълът винаги е някаква видимост или очевидност, до която се домогваме да достигнем дори чисто оптически, и същевременно смисълът е артикулационно-акустична форма, която по някакъв начин следва да чуем в себе си и да сме в състояние да предизвикаме у другите като чуване, а на тази основа и като виждане. Да знам, означава да виждам и да чувам едновременно – но да виждам и да чувам едно и също нещо. Когато поезията се докосва до битието, тя прекъсва мълчанието, нарушава тишината, навлиза в привидното спокойствие, за да извлече от там някоя съкровена истина. Истината винаги е глас и образ, акустика и оптика.
В такъв смисъл езиците не са произволни, не са условни, не са плод на договореност. Единствено в най-крайната си форма те се реализират като сигнификация. За да може обаче нещо да бъде сигнифицирано, то трябва да притежава само в себе си принципите на сигнификацията, да е видимо, артикулируемо и акустично едновременно.
Музикалността, математичността, пластичността не са форми на нашето отношение към света, а форми на самото битие, те са вътрешно присъщи на битието. Затова и (ще прозвучи абсурдно!) текст, който се докосва по съдбовен начин до откровението на битието, е едновременно музикално произведение, математическо построение и пластична картина.

Зависимо ли е разбирането от скоростта на социалната динамика?
Зависимо ли е разбирането от скоростта на социалната динамика? Този въпрос се прокрадва с пълно основание в епохата на късната модерност и на постмодерността, когато количеството и разнообразието от гледна точка на наративите нараства определено не с темпото на саморазбиращата рефлексия върху епохата, а още по-малко с темпото на разбирането на историята и историческото време. Залутани в търсене на решение като че ли все по-малко чуваме другите, все по-малко сме в състояние да достигнем разбиращо общуване с тях. Разбиращото общуване е оглеждащо-себе-си-в-другия-общуване, което се връща при себе си вече не само в светлината на своето казване, но и изпълнено с обертоновете на чуждия глас. Там на границите с другите ние сме открили себе си чрез онова, което не сме. Достигайки до своя предел-в-другия нашето аз се връща назад, за да конструира, конституира и легитимира собствената ни същност. Така е например при децата – тяхното безкрайно отдаване на другите (родители, семейство, приятели) всъщност е безразделното търсене на себе си. Децата нямат илюзии, те разбират добре (макар и нерефлективно), че тях още ги няма в предзададената им пълнота, че тази пълнота трябва да бъде постигната чрез срещата с другия. Така е и в любовта, когато очакваме другия да бъде не само обекта на нашите желания, но и субект на собствената ни пълнота, на завършването и завръщането ни към себе си чрез другия.

Финал
Този текст едва що е започнал, а вече съм пред точката на финала.
Докато пиша тези редове, погледът ми е взрян не в литературни първоизточници, а в мен. Знам, читателю, подобно признание сепва, то заостря вниманието ти, събужда любопитството ти, за пикантните подробности на нечие друго битие, но и те отдалечава от мен. Защото ти очакваш спокойният, необременен от емоционални изблици разказ да продължи, за да усетиш в хода на мислите и нещо, което си долавял, нещо свое, но неизразено докрай. Да, това също е част от диалога. Диалогът винаги отново и отново подхваща темата, за да я води в посоката, в която се движи мисълта ни, пресрещайки смисловите ни хоризонти в полето на битието.
Знам, че всяко признание събужда усещането за слабост и виновност. Признанието ни разголва, снема от нас доспехите на социалната ни значимост и ни оставя беззащитни пред съда на другите. Какво пък – този, който поема по пътя на признанието очевидно вярва в справедливостта на съдниците си, в тяхната човечност.
Самият аз изпитах цената на признанието съвсем наскоро – в неочакван разговор с приятел от детинство. Тогава някак изведнъж, с вътрешна жлъч (некрия това!) от устата ми се отрони: “Добре че съществува и това, което се нарича духовна емиграция! Мисля, че отдавна живея благодарение на този стазис”.
А какво означава “духовна емиграция” ли? Това е друга тема, която може би отново ще ни срещне в полето на смисъла, читателю. Ще се познаем ли тогава? Ще бъдем ли някога заедно отново? Колко път ще е извървял всеки от нас до следващата тема, до продължаващото казване – сега и в този миг, когато ни предстои да потънем в мълчанието на още-неказаното, за да продължим да градим живота си.

Нима не ти е хрумвало, читателю, безумието на нашия диалог. Невидими един за друг, скрили лицата си зад знаците на писмената реч, ние разговаряме с теб – за какво?
Може би за себе си?
А може би това себе си е всъщност другото на нас – топосът на нашата среща в континиума на времето? Но ако ние наистина сме се срещнали някога, някъде и при някакви обстоятелства и тази среща е била нашето съ-битийно откровение, ние с теб сме напуснали континиума на времето, без дори да усетим това.

Б Е Л Е Ж К И

1 Рядко си даваме сметка, че щракането по клавиатурата на компютъра е променило дори самия процес на писане – придало му е едновременно механичен и виртуален характер. Текстът се отдалечава от нас, той вече не се ражда на границата между мисълта, чувствата, волята, перото и хартията, не изисква внимателно обмисляне, съсредоточеност, вглъбяване, за да не допуснем непоправими грешки, за да не нараним хартията чрез задраскването. Текстът се явява пред нас на екрана на компютъра, мисълта ни многократно може да се връща към него, а различните текстообработващи програми ни помагат с лекота да задраскваме цели пасажи, да ги преместваме, складираме в други файлове, да ги конструираме отново и отново в хиляди възможни комбинации. Всичко сякаш ни нашепва, че светът е станал възможен конструкт на мисълта ни, че днес текстът ще бъде подреден така, а утре по друг начин. Усещането за виртуалност на действителността неволно ни превзема и ние вярваме, вярваме в плуралистичното многобразие на действителностите, в тяхната многоликост и многогласовост. А дали е така? Зад цялата плуралистичност на съвременната епоха не лежи ли някакъв инвариантен принцип на модерността?
[↑ о б р а т н о]

2 Ще си позволя да приведа без коментар няколко дълги цитата от Мишел Фуко, които подкрепят идеята за особената позиция на авторството в епохата на модерността:

“Създава се книга – събитие незначително, дребен обект на боравене. От този момент тя бива обхваната в неспирна игра на повторения; започват да се роят нейни двойници – около нея и отдалечени от нея; всеки прочит й придава за миг неосезаемо и уникално тяло; нейни фрагменти циркулират и биват представяни за самата нея, минават за съдържащи я почти цялата и в тях накрая й се случва да намира опора; удвояват я коментари, в други дискурси пък тя самата най-сетна трябва да се разкрие, да признае какво е отказвала да каже, да издаде какво се е преструвала шумно, че представлява. (…)
Голямо е изкушението за онзи, който пише книгата, да бъде закон на цялото това просветване на симулакри, да им предписва форма, да ги пълни с идентичност, да им налага белег, придаващ на всички тях някаква неизменна стойност. “Аз съм авторът: вижте лицето или профила ми; ето на какво ще трябва да приличат всички тези удвоени фигури, които ще циркулират под моето име; отдалечаващите се от него няма да струват нищо; и именно по степента им на подобие ще можете да съдите за стойността на другите. Аз съм името, законът, душата, тайната, мерилото на всички тези двойници”. (…) Аз съм владетелят на нещата, които съм казал и запазвам върху им висш суверенитет; суверенитетът на моето намерение и на смисъла, който съм искал да им придам.
Бих искал една книга, поне от страна на онзи, който я е написал, да бъде не друго, освен изреченията, от които тя е съставена (…). Бих искал този обект-събитие, почти незабележим сред толкова други, да се прекопира, фрагментира, повтаря, симулира, удвоява, да изчезва накрая, без онзи, комуто се е случило да го създаде, да може някога да претендира за правото да е бил неговият господар, без да е в състояние да налага какво е искал да каже, нито да казва какво този обект е трябвало да бъде. Накратко, бих искал една книга да не си придава сама статута на текст, до който педагогиката или критиката биха съумели да я сведат, а да има освободеността да се представя като дискурс: едновременно битка и оръжие, стратегия и сблъсък, борба и трофей или рана, случай и следа, непредвидена среща и повторима сцена”. [ФУКО, Мишел. История на Лудостта в класическата епоха. Плевен, 1996, с. 19-20.]

Добре би било всеки дръзновен автор да носи в съзнанието си поне тази позиция на Фуко. Но като всеки западноевропейски интелектуалец и Фуко говори за дискурса в гносеологически аспект, а за мен дискурсът е интересен като аспект на онтологията.
[↑ о б р а т н о]

3 В статията “Защо да изучаваме властта: въпросът за субекта” М. Фуко определя като основна тема на своите проучвания субекта: “… субектът е главна тема на моите произведения”. Понятието за свобода се разглежда от Фуко антропоморфизирано и социализирано, а не в своя космолого-битиен смисъл. Свободата се мисли като отвъдност на институционализирането на човешкото общуване (човешкото общество). Наистина темата за субекта е основна тема на Фуко, но към нея той не подхожда директно, а индиректно, чрез нейните проявления във властта, дискурса, изкуството, институциите, забраните и ограниченията.)
[↑ о б р а т н о]

Стефан Пеев

с ъ д ъ р ж а н и е

Advertisements

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s