ЕДНА АНГЛИЙСКА ГИМНАЗИЯ


Forest School

с ъ д ъ р ж а н и е

Историята е разказана през 1996 година.
Публикува се без редакторска намеса.

 

Казвам се Владимир Антонов Тасев, роден съм на 20 октомври 1978 година – на осемнадесет години съм. През пролетта на 1995 г. след серия конкурси спечелих пълна стипендия за едногодишно образование във Forest School, Лондон. Благодарение на успехите ми, стипендията ми бе удължена с още една година, с което ази имах възможността да получа диплома за завършен средно английско образование. В момента съм ученик на Пловдивската езикова гимназия, където завършвам своето българско средно образование.

Всичко започна като на една дълга екскурзия. Почти както по телевизията от време на време дават заминаването на отбора ни по еди какво си еди къде си, така и ние – шепа българчета – отлитахме да покорим чужди върхове. Може би само нашите родители оценяваха истински значимостта на събитието, защото, поне лично аз, бях обзет от едно голямо и едно малко чувство, които направо смачкваха всякакви други емоции. Голямото бе, че щях да замина за една толкова известна и същевременно далечна и непозната страна. Малкото бе, че оставях след себе си семейство, приятели, един начин на живот, една завършена глава от моята история. И както обикновено става в живота – голямото има навика да притиска малкото – така и аз не се боях толкова много от раздялата си с близките и идеята за „новото начало“, колкото се вълнувах от срещата си със света на Дикенс, Маргарет Тачър и традициите.
Първите три дни минаха незабелязано – ориентировъчен курс, който не представляваше нищо друго освен време, в което всеки от нас да се настрои на английска вълна и на идеята, че е далеч от вкъщи, преди същинското училище да ни е погълнало. А това беше наистина добре дошло за много от нас, поне със сигурност за мен. Имаше и такива, които не издържаха, както едно момче от Словакия, което по неизвестни за никого причини се върна обратно няколко дена, след като пристигнахме. Сигурен съм, че имаше и други като него, но повечето от нас не се пречупиха.
Преди да бях заминал за Англия, аз се бях подхранил с всеобщото българско чувство, че където и да отидем, ние сме най-умните и най-знаещите. Представях си системата на обучение да е далеч по-слаба от източноевропейската или с две думи очаквах да ги смая с моите академични познания. Ето защо, когато два месеца, преди да замина, аз получих писмо, в което директорът на училището ме молеше да спомена четирите предмета, които бих желал да уча през следващата година, аз бях доста озадачен – не вярва, че цяла година ще уча само четири предмета.
Със самото си пристигане аз започнах да се изтъквам – свършвах задачите много по-рано от другите, имах представа от нашата, които учехме и като цяло се представях добре. Бях толкова ентусиазиран, че реших да взема материала по химия, физика и математика, не за нормалните две години, а за една. Учителите ми разрешиха, тъй като виждаха, че се откроявам и се шегуваха, че там от където идвам тези неща вероятно се взимат в „детската градина“. Неусетно обаче започнахме да навлизаме все по-дълбоко и по-дълбоко в предметите, изучавайки неща, за които аз преди не бях и чувал – диференциация и интеграция по математика, хипотезисни тестове по статистика, устройство на протона по физика и химично равновесие. Нощта започна да става по-кратка и по-кратка, като нормалния час за лягане се измести от 11:00 на 2:00. И това беше само през първия месец, а ме очкаваха още осем.
Не по-различно бе и впечатлението ми от учениците. От многото филми и различни публикации от старо и ново време (преди и след 10-и ноември) аз бях останал с впечатлението, че няма по-умни и пo-интелигентни деца от източноевропейчетата. Но се оказа, че нещата не седят така, или поне не седяха така в моето училище. С малки изключения, децата четяха здраво и най-важното разбираха от това, с което се занимаваха, а не бяха просто едни машини, на които се подаваше и от които се черпеше информация. Бях учуден от прилежността на ученици, които през междучасията се проявяваха като кошмар за учителите. В свободното си време най-ентусиазираните четяха допълнителна литература (най-вече по математика) и след това задаваха въпроси на учителите. Разбира се, имаше и „черни овце“, но за разлика от България тези „черни овце“ не пречеха с нищо на учебния процес – нямаше ги тези язвителни реплики по адрес на някои учениците или учителите, нямаше го това шумене, бърборене и дори да не им беше интересно те не го показваха. Дистанцията учител-ученик бе почти неосезаема, но причините за това бяха както уважението от страна на учениците така и доверието от старана на учителите.
Честно казано обаче, това, с което Forest School се показа, имаше и отрицателни черти. Например стаята ми изглеждаше далеч по-студена и по-пуста отколкото тази в брошурата на общежитието. Мазилката беше отлюспена на някои места, повечето от мебелите бяха написани и издраскани с до болка познати изрази и рисунки, някои от стълбищата скърцаха и т.н. Не беше като на хотел. Но пък за сметка на това и аз не бях и отишъл на почивка, за да искам обслужване като на Ритц. Както се казва: Per aspera ab astra (Om трудностите към звездите). Също така след първите няколко седмици суматоха аз бях почти като забравен и незабелязван от учителите – за мое голямо съжаление вече бях една от многото пчели в кошера. Надеждата, че съм от Източна Европа и че съм сам, ще ми осигури едно по-специално внимание, набързо си изпари и аз трябваше сам да си проправям пътеките и да си уреждам нещата. И точно в този момент аз се сблъсках с една важна истина на Запад: всеки е толкова зает със своите лични проблеми и стремежи, че се опитва да поема възможно най-малко задължения и отговорности към други хора. Най- ранния пример за това беше когато трябваше да чакам повече от две седмици, преди да ми се издаде документ, че съм ученик.
За разлика от България, където това, че всички учат едно и също, позволява да бъдат сформирани класове, в Англия сетовата система те задължава да имаш едни и същи часове с твоя приятел. Ето защо начинът, по-който са групирани учениците, е в така наречените къщи (“Houses”) и това групиране става когато си на 12–13 години. Целта на тези къщи е най-вече да се организират отбори, които се състезават помежду си не само за индивидуални отличия, но и за церемонията в края на годината, когато най- добрата къща ще бъде наградена. Учениците от дадена къща са на различни възрасти, което позволява на по-малките да показват амбициозност и участие, а на по-големите да поемат отговорни длъжности като например организатори, капитани на различни отбори, и най-престижното, глава на къща („head of house“). Едно от най-учудващите за мен неща бе отговорността на всеки един от къщата и осъзнаването, че всяко състезание, от най-незначителното до най-важното, трябва да бъде разглеждано сериозно и с усърдие. Никой не поемаше задачи, с които нямаше да се справи, защото се страхуваше да не провали къщата си. Стигаше се и до такива случай като например в нощта на финалите по драма, едно момче с навехнат крак захвърли патериците си зад сцената и стискайки зъби се опитваше да куцука възможно най-малко.
Разбира се цялата еуфория около състезанията и организацията на къщата не беше случайна. Наред с чистата слава, имаше и друго, което тикаше моите съученици към взимане на дейно участие в по-крупните училищни събития. Това нещо е началото на последната година в средното обучение на всеки англичанин. А какво именно се случва тогава е следното: кандидатстване във висши учебни заведения. За разлика от България (за сетен път използвам този израз), за да постъпиш в английски университет не ти трябва да държиш изпити, а въз основа на мнението на учителите за теб, техните прогнози за това каква оценка ще изкараш в техния предмет, и на едно лично есе се решава дали си годен или не. Именно това лично есе е мястото, където ти се „продаваш“, защото университетите ценят не само академика в теб, но и човека; за тях не е важно да имаш А-та от горе до долу, а това дали ти можеш да се справяш с живота: дали си общителен, дали си находчив, дали си някои или просто си един от многото. И именно за това всяко англичанче с претенции за Кеймбридж и Оксфорд или за някои друг елитен университет си прави от рано сметки за това какво ще помести в това лично есе. Именно тук ти с гордост можеш да споменеш, че си играл футбол за училището, че си участвал в тази и тази постановка, че си капитан на този и този отбор, че си бил на тези и тези места, че си организирал това и това – неща, които взети по отделно не значат много, но взети като едно цяло показват какъв човек си.
В началото бегло споменах за дисциплината в това училище. Нещото, което искам да отделя специално внимание и което според мен е една от основите на добрите взаимоотношения между ученик и ученик и учител и ученик, е униформата. В България има едно всеобщо негативно отношение към нея основано на факта, че по времето на комунизма униформата беше едно от нещата завещани от СССР. Но това, че „тя“ ти отнема свободата да се обличаш по свой вкус, е като капка в морето с това, което „тя“ ти дава. Независимо какъв си ти, какъв е бащата или твой близък ти си задължен да носиш униформа. „Тя“ ти казва добре кой си и къде ти е мястото. Така несъзнателно ти се интегрираш с всички останали и изграждаш усет на кое стъпало от йерархията се намираш. И за да се откроиш от другите ти нито си слагаш „гъзарии“ (простете ме за израза), нито къс минижуп и високи токове, а се изявяваш в учението, спорта или драмата, за което получаваш отличителни вратовръзки. И тогава се разбира, че не си просто някои. Но наред с всичко друго униформата, ти спестява сутрешното лутане между сините и черните дънки, между ризата и пуловера, между маратонките и обувките. Тя ти спестява неприятното чувство, когато не можеш да се похвалиш с много изискани дрехи. Тя ти спестява целия панаир от дрехи, вкусове и модни къщи, на които сме свидетели когато прекрачим прага на нашето училище. Тя ти позволява да се откроиш на фона на всички останали хора като ученик от дадената гимназия.
В края на този разказ за впечатленията ми от Forest School първоначално имах идеята да направя едно сравнение между него и Английската Гимназия в Пловдив, но реших, че казаното до тук би трябвало да ви дава представа за характера на прословутата английска система на образование и за това до каква степен тя се различава от подобната й в България. Това обаче, което все още ме тревожи и което силно желая да споделя, е че в България елитната гимназия от филма „Вчера“ е променила своя лик и характер. Всеобщата криза, популяризирането на английския език и старата слава на гимназията са побългарили английския ѝ дух и са превърнали учениците ѝ в нищо друго освен ученици на една от многото елитни гимназии – почти невъзможно за мен е да направя разлика между един ученик от английската гимназия и един ученик от някоя друга елитна гимназия. Нещо повече – за мен бе обидно да гледам как някои личности идват на училище облечени по абсолютно непристоен начин – с вериги по панталоните или в противния случай полуразсъблечени. Само си мисля, че същите тези ученици са избрани чрез изпити като най-добрите от връстниците си. И когато понякога се питам до какво ще доведе всичко това, какво ще е името на гимназията след десет или двайсет години, дали това не е нормалния ход на нещата не мога и не искам да намеря отговор. Не само защото ме е страх, но защото ме и боли.

Владимир Тасев

с ъ д ъ р ж а н и е

Вашият коментар

Попълнете полетата по-долу или кликнете върху икона, за да влезете:

WordPress.com лого

You are commenting using your WordPress.com account. Log Out / Промяна )

Twitter picture

You are commenting using your Twitter account. Log Out / Промяна )

Facebook photo

You are commenting using your Facebook account. Log Out / Промяна )

Google+ photo

You are commenting using your Google+ account. Log Out / Промяна )

Connecting to %s